Актуално / Четири материала посветени на 50 години от създаването на Пещерен клуб „Казанлък“ към Туристическо дружество „Орлово гнездо“
На 11.09.2018г. от 18:00 часа в Информационния център в гр. Казанлък ще се открие международна фото-изложба „Пещерите и Ние“
ХРОНИКА ЗА ПЕЩЕРА БУЗЛУДЖА
Легендата
Като се изсипе слама във входа на пещерата тя излизала в един кладенец под Шейново, според едни хора, а според други излизала в Абаята под Казанлък.
Какво казва историята
1884 г. Херман Шкорпил пише в “ Природни богатства в целокупна България”
“ Над Шипка /на североизток/ срещу върхът Свети Никола се намира върха Бузлуджа с пещера наречена Ледница. Влизането в нея е опасно по причина, че стените на пропастта /входът/ са на някои места стръмни” /стр.126/
1885 г. Христо Милев пише в “Избиването на Хаджи Димитровата чета”
“При северните поли на Бузлуджа тече доста голяма вада, която се влива в три големи каменливи дупки. За тях между околното население разно се говори. Едни говорят, че през юли овчарите спускали един от другарите си с кош вътре, от където изнасял лед. Ако се пусне камък в дупката се чува трополенето му няколко минути. Както и да е околните жители ги наричат Бузлуджанските дупки, Хашките,пропастта и пр.”
Действителността
Всичко описано в старите книги е вярно. В същност входът на пещерата се намира в дъното на огромен понор. В него при дъжд се влива водата от няколко хиляди декара площ. Посетен при много дъждовно време понорът представлява страховито езеро, което понира в единия край, но поради затлачване отвора не може да поеме всичката вода. Затова се образува и езерото. В района наоколо се забелязват изключително качествени варовици. В миналото тук се е добивала вар от няколко и досега забелязващи се варници. Качеството на варовиците е било забелязано от специалистите и затова в миналото целият район е бил набелязан за добив на мрамор. Затова е бил парцелиран и сондиран. Парцелирането се вижда и сега. Сондьори работили на обекта, преди доста години ни осведомиха, че при сондирането са попадали на подземни кухини, дори е имало случаи на пропадане на сондажните тръби. По незнайни причини проекта за добив на мрамор е изоставен. На работа се захванаха пещерняците от клуба. Преди повече от 35 години. За наша радост работата съвпадна със строежа на комплекса Бузлуджа. При завършването на строежа, изправени пред необходимостта да докарат голямо количество пръст от равнината за подравняване на терена ръководството на строежа се свърза с нас и успяхме да ги убедим да вкарат багерите в понора. Равнището му бе свалено с два метра, а в дъното с още два метра. Тогава се откри и входа на пещерата. Работеше се изключително на ръка. Откри се гладък полиран улей, който води в дълбочина и който се е образувал от течаща през него вода може би за столетия. Препятствията бяха едно след друго. Огромни дънери. Опасни срутвания поради мразовото изветряне. Изнесената пръст и камъни са такова количество, че обикновените хора - туристи недоумяват и често задават въпроса “ Колко ви плащат”. Редовни годишни експедиции. Републикански експедиции. При една от тях Доц. д-р Алексей Стоев потвърди наличието на пещерна система с помощта на съвременни изслеователски методи. Околните пещери са обещаващи. Потвърдено е и писаното в книгите за спускащия се овчар в пропастта от живи съвременници. Входа обаче е затрупан от прекарания наблизо път за варовиковата кариера.
Интересен факт е, че постоянно вливащия се поток вода в пещерата е с температура 12 градуса, а чешмата пред хижа Бузлуджа /старата/ е с температура 8 градуса. В местността Качица - 7 градуса. Това говори, че водата минава през подземни кухини, където се обдухва от въздушни течения в резултат, на което температурата на водата се понижава.
Старите пещерняци постепенно се загубиха. Идват обаче нови ентусиазирани и работата по отварянето на пещерата ще продължи със сигурност. И дано е по-скоро! Напред и надолу! Успех!
Инж. Румен Делийски
ИМПРЕСИЯ
Природата прекрасна
тъй слънчева, ясна
с жълта иглика, с нежна трепетлика
с върхове славни,
долини – омайни!
Стигам до вход,
с полъх и хлад,
а вътре –
приказен свят.
Прониквам полека
с поглед учуден
и виждам, какво?
Омагьосана птица –
орел, запазен от векове
от бури, от ветрове.
Виждам в тая пещера
и още и още,
какво ли не.
Здравка Г. Цонева
СТРАННИЯ ТАНЦ СЪС СКАЛАТА
(по спомени на Пенчо Дончев 2011г.)
Странно нещо е човек - още щом се събуди хуква да гони някакви си съдбовни, неотложни задачи, зовящи го настойчиво и омайно като приказни морски сирени. Често ежедневието така ни захапва за гушите, че не ни остава време да извърнем поглед на страни и дните ни неудържимо започват да си приличат един с друг. Радостта от живота, радостта от мига на двама влюбени, когато света замира в тишина край тях, неусетно потъват в сивотата на дните, а копнежите, страстите, дръзновенията ни бавно загасват като непотребни въгленчета в скута ни. Човек има склоност да затъва в безпаметно и монотонно ежедневие, но има и невероятна способност да измисля всевъзможни чудати предизвикателства пред себе си, вероятно търсейки отговор или по-точно бягайки от вечните, банални въпроси на времето: Защо живеем на този свят? Какъв е смисъла на утрешния ден? Може би една от най-екзотичните, налудничеви приумици на човека е неговото желание да преминава тесняци в пещери. За някои тесняците са желана тръпка, своебразен танц със скалата, за други сбъднат кошмарен сън, оживяваш всеки път щом мисълта пробяга из потайните кътчета на миналото.
Танцът със скалата винаги е бил наситен с емоции, чувства, страст, еротика, с невероятни чупки и движения на тялото, за които всеки танцьор, акробат или циркаджия ще ви завиди. Трудно бихме могли да си представим, как при толкова много пъхтене и издаване на странни стонове, примесени с нецензурни възгласи, нещата стават ужасяващо бавно, почети незабележимо. Понякога в най-сублимни моменти предвижването може да е само на милиметри и това да става само, когато издишаш въздуха си. За подобен странен, незабравим флирт със скалата ми навяват спомените от 70-те години, когато бяхме в хоризонталните меандри край Гинци, където 5-6 метра ги изминахме за 30-40 минути и след подобна месомелачка не ни оставаха силици дори за една биричка, а с блаженна усмивка задрямвахме нейде край лагерния огън.
Когато говорим за тесняци, повечето хора си представят навалицата в някой претъпкан автобус или блъсканицата пред поредното гише, където невзрачно бюрократче невъзмотимо ти изопва нервите. В случая обаче не става въпрос за затворено малко пространство, а буквално за липса на пространство. Пространство, в което не само едвам си поемаш въздух, но точно в този момент някъде нещо те засърбява, нещо те полазва и в опита си да помръднеш – усещаш ръбестата прегръдка на скалата, затиснала те безпардонно в своето каменно менгеме. Странно е това чувство да бъдеш обхванат от всякъде от скала, още по-странно е да изпиташ безсилието си, че не можеш да помръднеш и на сантиметър и това безсилие да породи в тебе неподозиран порив на сила и ярост едва ли не да повдигнеш скалата, да я разцепиш, да разхвърляш каменака край себе си като картонени кутии. Но още по-лошо е когато с всеки неуспешен опит да помръднеш яростта ти започне да преминава в паниката и с мъка започваш да поемеш поредната живителна глътка въздух и кръвта ти като буен планински поток се устремява към всяко мускулче и пулса на сърцето ти започне да лумка неудържимо в главата, като безброй индиански барабани. Безсилието, безнадеждността, липсата на изход от ситуацията неизбежно натиска спусъка на паниката, а тя винаги е всепоглъщаща, неописуема, не подвластна и е една и съща за всяко ужасено животно попаднало в капана на съдбата си.
Всъщност, защо хората толкова се ужасяват от тесняци, заклещвания, кластофобия? Вярно започваш трудно да дишаш, все едно някой те души, кръвното ти, адреналина подскачат около тебе като огромно ято влюбени щурци, скалата пък безпардонно се завира в лицето, сякаш иска да почустваш нейния вледеняваш дъх като онези натрапчиви реклами за дъвки. Самото ти тяло се вцепенява сякаш си заврян в някой килерски шкаф или по точно циментиран в гипсово корито. И какво от това, къде е огромната трагедията, нима хората нямат сили да преживяват и по-големи неудобства, нима няма хора за които всичко това е ежедневие? Всъщност целия ад и целия рай се крие в човешкото съзнание, ако възприемем теснотиите за нещо естествено и нормално, какво са няколко минути прекарани в усамотение, пред вечността на времето. В крайна сметка, дори човек да се притесни и да започне да набъбва като стара мукавена врата, това си е обикновен физиологичен процес, след време, след час-два, нещата се успокояват и всичко си идва в предишното положение. Щом някъде си влязъл, няма начин да не можеш, да излезеш от там! Това си е магически рефрен, който всеки си повтаря щом неволно се поувлече във флирта със скалата и неизбежно се позаклещи в лудориите си. Като заговорихме за заклещвания, един личен натрапчив спомен за Тайните понори край Шумен неизбежно напира в спомените ми. Там влязохме една голяма тайфа за дълго време и с много храна и след като по скиторихме из пещерата, огладняхме и седнахме да похапнем, а пещерняк като седне да яде се самозабравя, защото не се знае кога пак ще се добере до тези благинки. С други думи така се оядохме, че чак се освинихме и в това състояние не знам на кой умник му хрумна мисълта да продължим да се щураме из дупката. Да ама целия ентусиазъм ми се изпари още на първото тесняче, което бях преминавал многократно, но сега усетих как скалата ме сграбчи изведнъж като гергьовско агне и ни напред, ни назад. Та стоя си аз в това безобидно на пръв поглед тесняче и някак си неусетно започвам да усещам вкуса на току що изядени салами, лютеници, копърки и какво ли още не. В това почти блажено, приповдигащо се настроение си мисля - че ядохме много, ядохме, че се издухме като бъчви, издухме се - е сега ще трябва да изчакам известно време докато храната се смели, за да мога малко от малко да помръдна. То всъщност пещерняк бърза работа няма, ние дори зарязваме всякаква друга работа, само и само за да остане време да се скитаме по дупките.
Ако в цивилизацията, често можеш да чуеш подмятания от рода, че размера нямало значение, били важни емоциите - за тесняците нещата са коренно противоположни. Размера има огромно значение, и който не се съобразява с габаритите си неизбежно си създава голям спомен, а може би и голям белег. А що се отнася до емоциите – колкото по-малко са те, толкова по-добре, всъщност тесняците биха били превъзходно място за медитация, там самите условия те принуждават или се успокояваш и игнорираш всичко около теб и вътре в теб или неудържимо започваш да се разширяваш и надуваш, като малко, сладко балонче. Аз си мисля че подобна техника е била използвана в древността, в някои от така наречени скални гробници, където са се търсели, провокирали и овладявали специфични въздействия върху психиката на човека. За жалост обучението в преминаване на тесняци в наши дни се подценява и се набляга предимно на техниката на единично въже, затова пък не рядко ентусиазирани млади пещерняци са се отказвали от пещерното дело, след подобни драматични заседявания в тесняци.
В пещери с много теснотии не е много добра идея да водиш млади пещерняци. Ако са неопитни цялата дандания може да свърши още на първия тесняк, ако пък имат опит могат на тебе да ти вземат здравето. Един такъв случай си спомням с Младен, с който тръгнахме да се врем по теснотиите на Лабиринтната и той нали си беше още малък и слаб, на поредния тесняк, отегчен от дългото чакане, надвесел се над мен започна да ме гъделичкаме по носа и вика ела ме стигни, ела ме стегни... Да ама има ли стигане! Там, където той преминаваше клекнал, аз трябваше с вдишване и издишване да се провирам, а пък и докато прехвърля каска, карабитка, все си трябва време...
Говорейки за преминаване на тесняци, не може да не спомена пещерите, които са ме впечатлили най-много с теснотиите си. То си е като първата любов все ни остава някак си замечтани, отнесени от вихъра. Една от тези пещерички безспорно е №82 на Григора, в нея като започнат едни теснотии, едни чудесии, трябва да се извиваш някъде под 90 градуса, другаде да станеш като змиорка, с една дума не ти трябва да ходиш на теляк, то и без друго кожа не ти остава. Когато за първи път през 1982 година успяхме да проникнем до нейното дъно бяхме с Неделчо. Той нали си е речовит, още с влизането в пещерата като подхвана един дълъг монолог за роднини и близки като се въодушеви от тези нескончаеми тесняци - та цялата пещера закънтя. То пряка видимост помежду си в този тесен лабиринт не можеше да имаме, но аз по тътена разбирах къде се намира.
Друга пещера, която е оставила незаличими спомени, да не кажа и белези беше Пепелянката. Там на една от поредните национални експедиции, след близо 30 часово разбиване на синтрова кора, ние с Геле-мотиката нали сме си по-слабовати се навряхме в малкото дупче. Да ама то беше толкова малко, че се наложи да си правим за кой ли път подземен стриптийз. Пълзим си ний така, почти както майка ни е родила, почти - защото на пещерняк много вяра да му нямаш особено след 30 часово блъскане с чукове и лостове, та гърчим се като глисти във всякакви пози и така сме се усукали, че по едно време гледам пред себе си някакви крака и тъкмо да извикам да си ги махат, за да мога да мина, осъзнавам че те били моите. В тези теснотии човек до такава степен се ушашава, че загубва представа, къде е долу и къде горе, „кой кум, кой сват и на булката брат”. Затова пък, след подобни преживявания, какво неописуемо удоволствие е да се поизпънеш и да поемеш свободно въздух, в такива моменти идва ти някак из от вътре да извикаш, като един Йовков герой – Боже колко много Радост има на този свят! И в действителност, няма нищо по-хубаво за човека - да може, да се радва на малките неща в живота, защото това ни обгръща като огърлица и ни дава сили да продължим напред, въпреки всичко. А когато ги няма тези малки радости – дори да те хранят със златни лъжички, светът край теб се превръща в каменливо, безводно дере, без смях, без радост, без надежда, без живот.
На края, не бих могъл да не спомена и за очарователните вертикални тесняци, които са най-коварните участъци в пещерите и изискват неимоверно много усилия и опит при преминаването им. Още с влизането в тях всичките дрехи и тем подобни атрибути се качват някъде по вратовете, но това от опит всеки знае, че е най-малкия проблем. Във вертикалния тесняк не само теснотията затруднява придвижването, но ако няма удобни стъпки, всеки напън и опит да изнесеш тялото си нагоре, води до заклинване, защото при напрягане на тялото, мускулите се разширяват и увеличават обема си. Силата на тежестта на тялото от своя страна постоянно те свлича на долу и в един момент без да искаш можеш да заклиниш някоя част от тялото си в някоя цепка. Именно поради тези причини влизането във вертикален тесняк може да е много лесно и забавно, все едно се спускаш по детска пързалка, но излизането от него може да е доста дълъг и зрелищен филм на ужасите. Едно подобно незабравимо гмуркане в един вертикален тесняк ми се случи в далечната 1976 година, тогава на Техническия преглед Хера ни каза, че предната година по време на инструкторския курс била изпусната ролетка в една диаклаза на Дълбоката пещера и който искал можел да се пробва да я извади. На мен колко ми трябваше и на часа се наврях в диаклазата. Надолу как да е се смъкнах, въпреки че на места беше доста тясно и се налагаше да си свалям каската. Вземането на самата ролетка същото не беше проблематично, въпреки, че, за да я докопам трябваше да заема странна поза, сякаш се мъчиш да седнеш, ама не сядаш, пък ръцете си някак неестествено засукваш на гърба си и се мъчиш да напипаш ботушите си. Всичко до тука беше добре, докато не се наложи да потеглям нагоре, защото тогава се оказа, че е много тясно, хлъзгаво и гладко. Ако стоиш в тази сублимна поза минута-две хубаво, някак си се изкарва, но ако се наложи да стоиш в нея 2-3 часа и за това време да направиш стотина опита да се придвижиш поне малко нагоре и всички те да са завършвали безславно и ти да си се свличал отново и отново до дъното като някой пещерен Сезив. И все пак и в най-безнадежните ситуации има надежда и тя се спотайва винаги в нашите, неподозирани човешки възможности. В пещерите човек понякога се сблъска със ситуации, за които без колебание си казва – това не може да бъде, но те все пак стават. Всъщност цялото пещерно дело винаги е било извън обикновените човешки стереотипи, разбирания, възприятия за трудност, гадост, комфорт. Но имено трудностите в пещерите, адреналина, еуфорията от постигнатото - ни дават шанс да гледаме с други очи на света, да се радваме и да бъдем щастливи за съвсем дребни незначителни неща. Затова и потребителската мания обзела света няма начин как да ни обсеби, защото комфорта и суетата на света трудно могат да се набутат в калните и студените пещери. Затова и ако някой ни каже – вие там по пещерите сте ненормалници, ние го разбираме като комплимент. Защото какво по-хубаво от това да не се прехласваш и заслепяваш от външната лъскавина, от блясъка, от фалша, от двуличието, за да може да имаш очи да виждаш и да усещаш вътрешните, стойностни неща!
Що се отнася до тесняците, те винаги ще си останат едни малки деца, които безпардонно, право в очите ни напомнят, че остаряваме бавно, неусетно почти…, че сме качили някой друг килограм и отдавна не сме ходили по дупки и сърцата ни започват да прескачат неудържимо като на първа гимназиална среща. Там в тесняците, в тишината и усамотението на мрака като в своеобразна изповедалня винаги ще падат всякакви маски и пози, които услужливо си поставяме в живота. Там където си приклещен сред тонове камънак и емоциите ти са изопнати като струна, безпогрешно се разголва самата ни същност и можем да разберем – що за хора сме. Дали това ще ни хареса или шокира, не би трябвало да има огромно значение, защото по-важно е да имаме желание да се променяме. Защото само този, който се стреми към нещо по-хубаво има шанс да живее в един по-хубав свят!
Анатоли Джурмански
БОРУЩИЦА - МОЯТА ПЪРВА ПЕЩЕРА
(незабравими спомени от преди 40 години)
Отвес дълбок 24 метра. Отворът му на повърхността на земята е, колкото да се наведа и да вляза. Хващам се за въжето, което сме закрепили до скалата за едно дърво. Слизам по големия наклон надолу, като освен въжето, с което ме осигуряват, съм закачила на ръцете си и по тялото си всички други принадлежности, които са необходими за прониква в дълбока пещера.
Фенерчето ми позволява да виждам част от каменната стена пред мен. Тя се спуска отвесно надолу, някъде до около 10-12 метра. Стената хлътва навътре и няма къде да се подпирам с крака. Остава само да вися на въжето, с което другарят до входа на пещерата ме осигурява. Нарочно наблягам на думата „другар“, защото в планината без другарско отношение един към друг, без взаимна помощ не става нищо, може даже да загинеш.
И така, започвам да преодолявам „камбаната“. Продължавам да се спускам съвсем бавно по въжето, докато краката ми, опънати нагоре, едва докосват стената срещу мен. Лъчът от фенерчето изведнъж се издължава и се удря в продължаващата надолу каменна стена, но вече на разстояние около 2 метра от мен. Това точно е „камбаната“ и аз вися на въжето, което се е опряло на най-издадената част.
Продължавам надолу към пещерното дъно. Вече мога да поразгледам стените около себе си. От това, което виждам, разбирам, че в тази голяма и висока зала няма още характерните за пещерата образувания. До дъното слизам още десетина метра и стъпвам на твърда земя. Слезлият преди мен вече е обиколил и ми показва кости. Те вероятно са от кон, защото по думите на стари местни жители преди години тук бил хвърлен умрял кон. А може и друго животно да е паднало.
Светлината на фенерчето не може да стигне до тавана на залата ( 24 метра не са малко), но от горната дупка (входа) се вижда силуета на следващия пещерняк. Той минава по същия път и горе-долу по същия начин преодолява препятствията. След около 5 минути слиза на широкото дъно, което е около 20 на 20 метра. Един по един слизат всички. Горе остава само този, който ни осигурява.
Ръководителят обяснява, че сега ще влезем в следващата галерия, която е много по-малка и по-ниска и ни очаква още един 5 метров отвес. Двамата, които се спускат първи, стигат дъното. След малко се чува звън, сякаш някой дръпва струна на китара. Питаме долните какво става, а те ни казват, че свирят на драпериите – тези дълги, широки, леко нагънати като завеси в края си образувания. Те се спускат, както от стената, така и от тавана. Момчетата отдолу продължават да чукат ту една, ту върху друга драперия и от дъното се носи божествена пещерна музика. И на всеки от нас му се иска веднага да слезе и да докосне този „инструмент“ ваян от природата стотици хиляди години…
Бяхме общо 6 души на първото дъно. Двамата, които първи слязоха на второто и се насладиха на удоволствието да докоснат всичко, което стига ръката им, след като се насвириха, излязоха при нас. Решиха да се връщат на повърхността, с тях тръгнаха още двама. Докато чакахме да изпълзят, ръководителят ми предложи да ме завърже добре и да ме спусне до второто дъно, за да „посвиря“ и аз. Веднага се съгласих, защото кой знае дали ще имам друга такава възможност… Завързаха ме здраво под мишниците около гърдите и полека-лека започна да ме спуска надолу.
Първото ми докосване до дъното беше не особено приятно. В такъв момент човек би могъл да прецени за себе си може ли той да бъде първи в откриване на нещо ново, неизвестно. Въпреки че преди мен бяха слезли двама души тях сега ги нямаше и аз имах чувството, че съм първа и че съм съвсем сама. Когато в пещерата има друг човек до мен е по-лесно. Обхвана ме страх, въпреки че на 5-6 метра над мене имаше човек, който след малко щеше да ме издърпа нагоре. Успях да преодолея паниката, „посвирех“ на драпериите и разгледах тази красота с фенерчето. Беше прекрасно…
Полека се изтеглихме всички обратно към повърхността на земята, при светлото и зеленото. Долу остана пещерата, криещи в себе си много тайни, интересни и вековни образувания. Ние се разделяме с един свят, дошъл от миналото, съществуващ в настоящето и отиващ към бъдещето. Връщаме се обратно в нашия свят – зелен в Балкана, шумен в градовете. Връщаме се в нашето всекидневие, в което понякога ще си спомняме за подземните чудеса на Природата.
Инж. Донка Денева